3D телевизорите: Бъдещето, което остана да събира прах

Когато 3D технологията най-накрая се стовари в нашите дневни преди години, усещането беше като че ли сме скочили в бъдещето с раница от чиста научна фантастика на гърба. Това не беше просто поредната приумица като интелигентно дистанционно или екран, който се огъва като инструктор по йога след трета енергийна напитка. Не, това беше обещание – тържествена клетва, че вече няма само да гледаш филма, а ще го преживееш. Щеше да летиш през „Аватар“, да потъваш с „Титаник“ и да избухваш редом до всеки огнен взрив, който Майкъл Бей някога е заснел с любов. Всичко, от което се нуждаеше, беше телевизор, скъп колкото цялата ти кухня, и очила, с които изглеждаш като статист от евтин космически филм.
И после – пуф. Просто така. След три години тези чудотворни кутии изчезнаха от магазините, сякаш са били отзовани от извънземни от Зона 51.
Разбира се, всичко започна в киното. През 50-те години, когато светът още беше черно-бял, а рекламите на цигари минаваха за шик, на зрителите се раздаваха прочутите червено-сини картонени очила. Хората ги харесваха. За кратко. Но качеството на образа беше толкова ужасно, че дори кучетата отказваха да ги носят.
После дойде „Аватар“. Касовите приходи излетяха по-бързо от самочувствието на Илон Мъск, и изведнъж започна надпревара. Samsung, Sony, LG – всички пуснаха 3D телевизори на пазара, сякаш лекуват скуката веднъж завинаги. Ако нямаше 3D телевизор за 6000 лв., значи просто обичаш бедността и двуизмерната тъга.
Само че… не съвсем. Защото когато най-сетне домъкнеш този абсурдно скъп технологичен звяр у дома и го включиш, реалността те удря в лицето. Трябват ти очила. И не какви да е. Тези, които причиняват главоболие, изтощават батериите по-бързо от волята ти във фитнеса и винаги изчезват зад дивана точно преди началото на филма.
А дори и да си подготвен по учебник, се оказва, че една трета от хората просто не виждат 3D. Физиологията казва: „Заповядай, но... не.“ Някои го виждат леко, други – хич. После идват главоболията. Гаденето. И онова усещане, че може би – само може би – щеше да е по-добре да прочетеш книга.
Когато вече имаш телевизор, очила и рецепта за ибупрофен, осъзнаваш, че така нареченото „потапяне в друго измерение“ се свежда до три анимационни филма, няколко зле конвертирани екшъна и ESPN 3D, където върви… бейзбол. Колкото и да е бил грандиозен шумът, ако Трансформърс в 3D те кара да се чувстваш като на опашка в аптеката, нещо очевидно не е наред.
А съдържанието? Така и не дойде. Кой би снимал нещо само за 3D, когато 2D работи чудесно и не кара главата ти да се върти като в микровълнова? Студиата се отказаха. Телевизиите абдикираха. Дори Blu-ray 3D дисковете стояха по рафтовете като забравени кутии сладолед до принтера в офиса.
И точно когато 3D започна да изглежда като нещо, което може би, евентуално, заслужава втори шанс… се появи 4K. И HDR. Изведнъж телевизорът ти показваше такава детайлност, че можеше да преброиш порите по лицето на водещия. Без очила. Без гадене. И, изненада – хората избраха точно това.
Производителите, които тъкмо бяха изхарчили бюджета на малка държава за 3D разработки, сега стояха с пълни складове с неизползвани очила, непродадени телевизори и клиенти, които казват: „Знаете ли, май ще си остана с обикновения 2D.“
До 2017 г. 3D телевизорите официално бяха мъртви. LG, Sony, Panasonic, Philips – всички в един глас обявиха: „Дотук бяхме.“ Стандартните модели се върнаха към 2D. Очилата изчезнаха. И никой не пророни сълза.
Само IMAX остана, държейки се за 3D като носталгичен дядо, най-вече защото никой не иска да си признае, че е дал 30 лева, за да му стане зле два часа.